История

През далечната 1955 година година група ентусиасти, начело с художествен ръководител Никола Кръстев, полагат основите на кукленото изкуство в град Русе. Трупата е създадена към Дома на културата на транспортните работници.

На 26-и февруари 1956 година първата среща на малките русенски зрители е с приказните герои от пиесата ”Червената шапчица”. Следват спектаклите ”Лъжливото овчарче”, „Чудната къщичка”, „Русалка „ и др.

На 15-и февруари 1960 година самодейният състав получава статут на „Държавен куклен театър”. Трупата пътува много, салоните са препълнени, но актьорите все още нямат своя сграда.

Затова датата 1-и юни 1965 година ще остане паметна в историята на театъра. На този ден, със спектакъла ”Златното момиче”, тържествено се открива собствената сцена на русенският куклен театър. Разположена в непосредствена близост до река Дунав,сградата днес е паметник на културата (построена е по времето на Мидхат паша) и е любимо място на малките русенски зрители.

През този немалък период от време на сцената на Куклен театър – Русе са творили и гостували много талантливи актьори, режисьори, сценографи и композитори, които са донесли много награди. Създадени са прекрасни, запомнящи се спектакли като „Мечо Закачко”, „Светлосиният Петър”, „Вероятните приключения на Еремия Бозуков”, „Юнакът и златната ябълка”, „Снежанка и седемте джуджета”, „Желязното момче”, „Двубой в гората”, „В света на мълчанието…ни”, „Приключения опасни със герои сладкогласни”, „Малкият принц”, За слънчевата топка и вълшебния цилиндър” и др.

Не са малко и отличията, които театъра е получил- почетни грамоти от фестивалите в г. Вараждин, Югославия; г. Рига, Латвия; г. Печ, Унгария; от Министерството на просветата и Дома за изкуство и култура за деца. За успешното си представяне на Първия международен фестивал ”Златния делфин”-Варна’1972 театъра е удостоен съссребърен медал за спектакъла “Желязното момче” от Й.Радичков; на Третия международен фестивал „Златния делфин” –Варна’1978 получава бронзов медал за спектакъла „Разходка с хвърчило” от Рада Москова; на Международния фестивал „Златния делфин-Варна’88 е награден с бронзов медал за спектакъла „Папагалчето Пай” от Йордан Тодоров. По повод 25-годишнината си за цялостната си дейност и за високи творчески успехи през 1985 година театърът е удостоен с орден „Кирил и Методи” – първа степен.

През всичките тези години русенският куклен театър има много гастроли. Освен в България, театъра е гастролирал в Румъния, Полша, Унгария, Югославия, Латвия, Дания, Сирия, Либия, Алжир, Германия, Русия.

Русенският куклен театър има изживяно достойно минало,отброило почти половин век, а мотото му е било: „Да създадем един свят за децата-вълшебен и лиричен, мечтателен и динамичен!”

НАЧАЛОТО: 60-ТЕ ГОДИНИ – XX ВЕК

РАЗКАЗВА НИКОЛА КРЪСТЕВ – актьор и автор на детски куклени пиеси, основател на Кукления театър в Русе и негов първи директор /1960-1966/ – извадки от книгата “ПРИКАЗКИТЕ НА ГОСПОДИН КУКЛЕН ТЕАТЪР или 60 години ДЪРЖАВЕН КУКЛЕН ТЕАТЪР – Русе”, 2020 г.

Както при всяко начало, първите ни стъпки бяха плахи неуверени, но ние бяхме упорити и всеодайни. Резултатите не закъсняха. На 26 февруари 1956 г. малката куклена сцена при Дома се разтвори и героите от познатата и оби чана от децата приказка „Червената шапчица“ оживяха на сцената. Усетихме необходимостта след този първи много успешен спектакъл да се учим и все повече да овладяваме актьорското кукловодно майсторство. В това отношение получихме методическа помощ от актьора от Пловдивския куклен театър Иван Сивинов. Творческа и човешко приятелство получихме и от художника Борис Ахчийски.

С интерес се посрещнаха спектаклите ни „Червената шапчица“, „Лъжливото овчарче“, „Вълшебната чантичка“, „Русалка“, „Чудната къщичка“ и други. Броят на зрителите непрекъснато се увеличаваше. Често се налагаше да правим и извънредни представления. Ние не само възстановихме сумата от 60090 лева, отпусната ни от Управителния съвет, но започнахме да внасяме и приходи, които използвахме за следващите постановки на състава.

На 15 февруари 1960 г. самодейният ни състав получи статут на „Държавен куклен театър“. Градът на родолюбци, книжовници и бунтовници, градът с богати традиции в областта на изкуството и културата включи в семейството на професионалните културни институции – Драматичния театър, Народната опера и Симфоничния оркестър – и най-младия си културен институт – Кукления театър, така дълго очакван от децата.

…Ето как изглеждаше първото щатно разписание: ръководител на театъра и постановчик – НИКОЛА КРЪСТЕВ, художник-проектант и изпълнител – ЦВЕТКО ЦВЕТКОВ, стажант-актьори – ЕМИЛИЯ ТОПАЛОВА, ЛИДИЯ АЛЕКСАНДРОВА, БОНКА ЦВЕТКОВА, ЕЛГА ТОПАЛОВА, АТАНАС КАРАМАЖ-ДПРАКОВ, БРАНИМИР ДАСКАЛОВ, БОГДАН ЛАЗАРОВ, РАЙНА БОТЕВА, КАЛЧО ДИМОВ, осветител – ЙОРДАН МИХАЙЛОВ, кукломайстор – СТЕЛА НИКОЛОВА, шофьор на автобус – ГЕОРГИ БЯНОВ. Изброените 14 души са и основателите на
Държавен куклен театър – Русе.

… „Патилата на Скок-Подскок“, пиеса написана от мен, бе първата премиера, чиято премиера се състои на 13 март 1960 г. Никога няма да забравя голямото вълнение, обзело по онова време всички участници в първия професионален спектакъл на току-що одържавения ни куклен театър. Преди да се отвори завесата на куклената сцена, сърцата ни туптяха ускорено и всички ние многократно си задавахме въпроса: „Ще успеем ли ние не само да зарадваме русенските деца, дошли да гледат „Патилата на Скок-Подскок“, но да ги спечелим за бъдещи постоянни зрители на театъра ни ?“. Искаше ни се те да обикнат куклените герои и да повярват, че ако не се борим задружно и настойчиво за доброто, макар и трудно, винаги ще побеждава злото.

Първият ни спектакъл издържа 206 представления. Успехът бе категоричен. След „Патилата на Скок-Подскок“ на сцената оживяха героите от пиесата на Георги Авгарски „ Юнак закрилник“. – премиера 2 май 1960 г.

…Сезон 1960-1961 г. открихме на 11 септември 1960 г. с пиесата „Какво се случи в гората“ от Веселин Ганев и Никола Кръстев. С пиесата на Надя Трендафилова „На лъжата краката са къси“ /премиера 25 декември 1960 г./ се постави началото на т.н. новогодишни спектакли, на които децата получаваха новогодишните си подаръци от Дядо Мраз /днес Дядо Коледа/.

Следващото заглавие бе „Веселите мечета“ от Л. Попиванова – премиера 4 февруари 1961 г. … И така започна историята на нашия куклен театър.

…Датата 1 юни 1965 г. ще остане паметна в летописа на Държавен куклен театър- ние вече влязохме в собствена театрална сграда. В онзи хубав юнски ден малката, но кокетна за времето си сграда, разположена в непосредствена близост до брега на река Дунав, разтвори тържествено вратите си. На нашите малки зрители и присъстващи гости, вече на наша куклена сцена, представихме българската пиеса „Златното момиче“ от П. Манчев. Този път Международният ден на детето – 1 юни, отпразнувахме както никога до тогава. Най-после децата имаха своя театрална зала, която щеше да им даде възможност спокойно и често да се срещат със своите любими куклени герои, а ние щяхме да си имаме своя, собствена театрална база, която щеше да ни даде възможност за една истинска професионална работа.

70-ТЕ ГОДИНИ

РАЗКАЗВА ЕМИЛИЯ ТОПАЛОВА – актриса, основателка на театъра

Често обичам да разгръщам старателно подредените ми афиши, програми, снимки, отзиви и други печатни материали, събирани през
годините, запазили преживяванията ми като актриса в Кукления театър на Русе. Погледна ли ги и мигом спомените ме връхлитат и заживявам в един мой свят, който съм преживяла. И се завърта вихърът от събития, спектакли, колеги, творчески личности. И аз се чувствам така уютно и вълнуващо сред атмосферата на този вихър.

Успехите не закъсняха. Амбицията ни започна да се увенчава с хубави спектакли, с голямо признание на зрителите, с ласкави оценки на критиката. Бяхме почти връстници в състава и всички тогава постигахме първите си сериозни творчески постижения. Затова им се радвахме така силно и от сърце. Именно тези постижения през 70-те години ни поставиха бързо в елитното място на българските кукленици.

Тогава направиха първите си успешни спектакли режисьорите Петър Александров и Лидия Александрова, актрисата Емилия Цанкова също направи първите си опити в режисурата. За художника Цветко Цветков изведнъж се разбра, че е не само много добър живописец, но и като сценограф може да прави прекрасни проекти. Особено незабравим беше тандемът Александров-Цветков. За него се заговори в кукленото съсловие, а и по-късно те се утвърдиха като зрели и оп-
итни майстори в своята професия. Те станаха имена в българския куклен театър.

И спектаклите се редяха един след друг. И досега зримо си спомням такива легендарни постановки като „Юнакът и златната ябълка“от Н. Георгиева и Ив. Теофилов, „Снежната царица“, „Желязното момче“ от Й. Радичков, „Разходка с хвърчило“ от Р. Москова, „Гордият певец“ от О. Орлинов, „Разгневеното житие“ от Ив. Теофилов, „Бяла приказка“ от В. Петров и още много други.

Ние играехме не само на нашата русенска куклена сцена, изнасяхме представления в окръга и страната. Нашето изкуство се налагаше и на различните театрални форуми на българския куклен театър. На
Първия национален преглед на държавните куклени театри в София през август 1967 г. се представихме със спектакъла „Приказките на г-н Приказка“ от И. Стршеда, където получихме първите си професионални награди.

Силни преживявания имахме на Първият куклен фестивал „Златният делфин“ във Варна през 1972 г. със спектакъла „Желязното момче“ от Й. Радичков, където ни бе присъден сребърен медал за постановката, а и наши колеги получиха награди за актьорско майсторство. След това през годините участвахме редовно в този най-крупен фестивал.

През тези „златни“ 70-те години започна и нашата международна дейност – турнета в Дания, Югославия, Либия, Сирия, Румъния. За нашия русенски куклен театър се заговори и по света, защото където гостувахме бяхме отрупвани с много похвали и възгласи „Браво!“.

Бивахме отличавани с награди и в Седмицата на детската книга и изкуството за деца. Провеждахме редовно представления на 1 юни – деня на Детето. Въобще това бяха години на един интензивен театрален живот, когато нашият куклен театър издигаше високо своя професионален ръст. Така той успя да се нареди сред водещите куклени театри в България. И то за кратък период от време.

80-ТЕ ГОДИНИ

РАЗКАЗВА КРУМ ГЕРГИЦОВ – театровед, директор на театъра в периода 1980 – 1988 г.

Осемте години в Русенския куклен театър ми дадоха възможност да „обхвана“ един театър в по-широк периметър: да изживея мигове на радост или драматизъм от неговия път, да стана човек, който се грижи за съдбата на група от творци, да разбера как един състав се движи в съвременното си развитие, как продължава традицията в новото време.

Една от основните задачи, които си поставих беше издигането на ролята на режисьора като обединяваща лидерска фигура. В театъра щатен режисьор беше Евдалина Сараджалиева, която дойде в Русе от театъра в Търговище. Тя направи успешни спектакли като „Сребърните камбани“ от В. Станилов, „Момче и вятър“ от Р. Москова. „Палечка“ по Андерсен.

Опитният Петър Александров, който вече беше режисьор в Драматичния театър, също подпомогна този процес на утвърждаване на режисурата, създавайки един много успешен и играещ се дълги години спектакъл „За слънчевата топка и вълшебния цилиндър“ от П. Вашечек. Актьорът Ивайло Божков пък получи звание „режисьор“ с една много много добра постановка „Лъв без опашка“ от К. Кръстев.

С моето назначение, още в началото, за художествен консултант беше назначен режисьорът Лиляна Дочева /известно име от Централния куклен театър – София/, която ни помогна много със своя значим професионален опит. Хубав неин спектакъл беше „В лунната стая“ от В. Петров – пиеса, която първи поставихме в България. За един сезон тя направи и други постановки като „Пинокио“ от К. Колоди, Дванадесетте месеца“ от С. Маршак.

През 80-те години много интересни и значими личности присъстваха в ежедневието на Русенския куклен театър. Големият режисьор и преподавател проф. Николина Георгиева сътвори един незабравим моноспектакъл – с главен изпълнител актрисата Мария Матеева, и с участието и на други артисти – по творбата на Антоан дьо Сент-Екзюпери „Малкият принц“; Злати Златев направи „Кукли от Куклино“ от Л. Спачил и Й. Спеер; Пламен Дипчиков, току-що завършил ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ създаде един спектакъл, който бе високо оценен от критиката, както и ласкаво прие по време на гостуването ни в Германия – „Румето и старият лъв“ от Ив. Остриков; все още студентка в Театралната академия Росица Миновска реализира в родния си град и първата си професионална курсова работа – „Усмивката на един клоун“ от Еф. Чиповецки.

Трайна диря остави присъствието на преподавателя във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ Боньо Лунгов /по-късно станал и професор/, който бе назначен за два сезона като художествен-консултант. Той създаде спектакъла „Съкровището“ от И. Николова, с който участвахме в Националния преглед на куклените театри през 1985 г.

Получихме награди за режисура, за актьорско майсторство и освен в районния преглед в Добрич, участвахме и на финала в София. Той направи и спектакъл за възрастни – „Ай ем сори“ от Христо Бойчев. Това е една от първите пиеси на младия тогава драматург и аз се радвам, че с включването й сме били прозорливи: станахме част от тези театри, които подадоха ръка на този тогава начеващ автор.

В 80-те години в творческия процес участваха не само изтъкнати режисьори, но и изтъкнати творци и от други изкуства. А това тяхно присъствие неминуемо
обогатяваше творческата атмосфера. Композиторът Вили Казасян написа музиката на спектакъла „Сребърните камбани“, Кирил Дончев на „Пинокио“, Андрей Дреников на „Лъв без опашка“, Михаил Белчев на „Румето и старият лъв“. От ресенските композитори взеха участие Александър Джамбазов, Пламен Райков, Христо Стоев.

По това време – 30 ноември 1985 г. – отбелязахме и 25-години от основаването на театъра. И досега си спомням с какво вълнение прочетох доклада си за изминалия път на трупата: вълнението ми бе продиктувано не само за това, че трябваше достойно да представя историята на театъра, но и заради факта, че за първи път правих историко-аналитичен път на един театър. А предната вечер пък отбелязахме 50-годишнината на актрисата-основателка Емилия Топалова.

В този театър полагах грижи за израстването на актьора, за пълноценното му участие, за намирането на млади артистични театри. Бях респектиран от изкуството на по-старите майстори, които продължаваха да усъвършенстват своя професионализъм. Да навляза в тайните на кукленото изкуство ми помагаха дълбоките творчески разговори.

Гостувахме и в страните Германия, Алжир. Убедих се, че децата са едни и същи по света. Няма да забравя очичките на децата от Алжир, на които две седмици представяхме в различни градове пиесата „В лунната стая“.

90-ТЕ ГОДИНИ

РАЗКАЗВА МАРИЯ МАТЕЕВА – актриса, директор на театъра в периода 1994 – 1997 г.

Милиони деца са минали за тези шестдесет години на театъра. И до днес сградата ехти от детски смях и олелия. Колко премиери, колко вълнения, тревоги и съмнения са изпълвали репетициите по време на творческия процес! Всички големи автори са писали пиеси за деца: Йордан Радичков, Валери Петров, Николай Хайтов, Недялко Йорданов, Рада Москова, Иван Теофилов, Христо Бойчев. Създадохме прекрасни спектакли – „Снежната царица“, Шестте пингвинчета“ от Б.Априлов, „Бяла приказка“ от В. Петров, „Желязното момче“ от Й. Радичков, „Приключения опасни за герои сладкогласни“ от Н. Йорданов „Малката кибритопродавачка“ и още много, много…

Създаването на един спектакъл е комплексна работа на актьори, сценографи, художници, композитори и режисьори. В това отношение искам да откроя режисьора Петър Александров и художника Цветко Цветков – характери с ярко творческо присъствие, дълги и пълноценни диалози, съмнения, но винаги се раждаха впечатляващи спектакли, които носеха награди на нашия театър на международни български фестивали. В моите мисли и спомени е работата ми с режисьорите и художниците : проф. Дора Рускова, проф. Боньо Лунгов, Иван Цонев, Васил Апостолов …

През 1994 г., след издържан конкурс в Министерството на културата, започнах да обмислям какво да се направи, за да има по-празнични спектакли за децата. Не мина и един месец от моето назначаване и на 25 август сградата беше запалена. Огънят обхвана голяма част от сцената. Кукли и декори бяха обгорени. Плачехме и ги вадихме от пепелищата. Библиотеката „Любен Каравелов“ ни приюти и там започнахме да изнасяме нашите представления. Започнахме ремонта на салона и сцената, както и на останалите изгорели места.

В същото време нямахме и постоянен щатен режисьор. Това наложи да каня като гости различни творци за постановките. Траен отпечатък остави проф. Дора Рускова с нейната постановка на „Малката кибритопродавачка“, Александър Ткачов постави „Голият крал“, Емилия Маленова – „Малката Яга“, „Звезди и фантазии“ по Джани Рудари режисира Росина Данченко, „Приказка за кенгурото“ беше дипломна работа на Теодора Паскова, Илия Деведжиев, актьор от театъра, постави „Приказки за светофара“.

През 1997 г. бях принудена да напусна поста. Поздравиха ме за свършената работа с букети и слова, и ме заставиха сама да си напиша молбата за напускане. Вече двадесет години сънувам моя куклен театър…!

Това е приказката на моя живот – мечтана, реална, сънувана, изпълнена с възторзи и аплодисменти, тревоги и радости, цветя. Най-скъпи ни бяха малките букетчета, клюмнали от огъня на детските ръчички.

КРАЯТ НА ХХ ВЕК
ПЪРВИТЕ ГОДИНИ НА ХХI ВЕК

РАЗКАЗВА РОСИЦА МИНОВСКА – ДЕВЕДЖИЕВА – Режисьор, директор на театъра в периода 1997-2006 г.

Беше време на генерални промени в начина на финасиране на културните институти. Съответно – време на усилена работа, борба (понякога за оцеляване), трудности, разочарования, изпитания,
но и на много ентусиазъм, творчески търсения, успехи и удовлетворение. Русе попадна в категорията „репертоарни театри на смесено финансиране“.

Стартът беше успешен, но с всяка изминала година делът на Общината за заплати намаляваше, докато осигуряването им отново стана ангажимент на Министерството на културата. През 2004 г. ръководителите на трите културни института в града успяхме да издействаме от Общината средства за дейност и това беше глътка въздух за творческите ни планове.

Талантливи постановъчни екипи (режисьорите Тодор Вълов, Леонард Капон, Елза Лалева, Иван Райков, Бианка Бенковска, Росица Миновска-Деведжиева; сценографите Свила Величкова, Майя Петрова, Стефка Кювлиева, Емелияна Андонова-Тотева, Станила Ковачева, Валентина Германова, Лиляна Василева; композиторите Елена Методиева, Пламен Мирчев-Мирона, Владимир Джамбазов, Кристиян Бояджиев, Андрей Тотев, Нели Лазарова, Петър Писарски, Данко Йорданов) работиха ентусиазирано и вдъхновено с актьорския състав, в който постъпиха наскоро дипломиралите се в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ Кремена Станева, Елена Пеева, Ивона Станойкова
и младите Анелия Пейчева, Петя Филипова и Любо Русенски.

Постепенно афишът се обогати с класически приказки, с произведения от съвременни български и европейски автори и с образователни спектакли – за безопасността на движението, вежливите думички, сезоните, кукления театър, грижата за зъбките, плоските геометрични фигури. Някои от тях – със завидно дълъг живот. Разнообразие внесоха гостуванията на частни театри по програма „Добрият куклен театър и в нашия град“: „Малък куклен
театър „Слон“, „Театър на колела“, театър „ММ“ и „Соло театър“ от София.

Куклар“ за музика получи Елена Методиева (1999 г.), а Свила Величкова и Теменуга Хараланова бяха номинирани съответно за сценография (1998 г.) и женска роля (1999 г.). Фестивалът „Михаил Лъкатник“ в Ямбол отличи с награди Пламен МирчевМирона и Росица Миновска-Деведжиева съответно за музика (2002 г.) и драматургия за образователен спектакъл (2003 г.). „Принцесата и граховото зърно“ получи наградата на детското жури на фестивала
„Двама са малко, трима са много“ – Пловдив (2004 г.).

След много положени усилия най-после бе извършен така мечтаният ремонт на сградата (реконструкция и възстановяване на пожарените през 1994 г. и негодни за използване помещения, ремонтиране на други вътрешни пространства, освежаване на фасадата).

Работата ми като директор на Куклен театър-Русе ме научи на много неща: за мен самата, за взаимоотношенията между хората, за творческия процес, за отстояването на идеи и виждания, за преодоляването на препятствията и сладостта на малките победи, за отговорността ни към зрителите и значението на качеството на спектаклите, които им предлагаме. Дългогодишната ми практика като режисьор определено ми помогна в чисто организационен и творчески план, но директорът управлява много по-голям и разнороден екип и отговорността, която носи е огромна. Трудно е да бъдеш капитан на кораб, особено в бурно време. Можеш да достигнеш желания бряг само ако имаш екипаж, на който можеш да разчиташ!


ХХI ВЕК

РАЗКАЗВА ТЕМЕНУГА ХАРАЛАНОВА – Актриса, директор на театъра от 2009 г.

Кукленият театър е любов, която се настани в мен от най-ранна детска възраст. Бях втори клас, когато се записах в детската куклено-театрална школа, с художествен ръководител прекрасната актриса София Иванова, в родния ми град Търговище. Тя, или както я наричахме Софи, сякаш предначерта моя път. Дали заради нея, или заради мама, която е една от основателките на първия самодеен куклен театър в Търговище, още от втори клас знаех какво ще правя: когато порасна ще играя в кукления театър.

Никога няма да забравя есента на 1988 г. Още щом слязох от автобуса и тръгнах по главната му улица, ме обзе нещо много странно: усещането за спокойствие и уют. Бях на 23 години, не познавах никого в града, освен тогавашният директор на театъра Крум Гергицов, който няколко месеца по-рано /през юни/ ми беше предложил да работя тук. Впрочем, докато се дипломирам и тръгна към Русе, директор на театъра през лятото беше станал Владимир Николов. Вървях към театъра за първата си среща с моите бъдещи колеги. В главата ми витаеха мислите и притесненията на един млад,несигурен човек, тръгнал сам към новото и неизвестното. И тези притеснения бяха до момента, в който влязох в сградата на Кукления театър и видях топлите, откровени и сърдечни погледи на колегите си. Притеснението изчезна – просто се изпари. Те ме бяха приели в своето семейство с отворени сърца. Бях станала част от семейството на онази особена „порода“ творци – породата на куклените актьори.

Дебютът ми тогава – есента на 1988 – беше в спектакъла „Сбъркани приказки“, постановка на режисьора Коста Димитров. Днес изиграните от мен роли, са вече толкова много, че трудно мога да съставя точен списък. А да ги подредя по признака „любими“ е най-невъобразимото и невъзможно нещо. Защото не може да има любими и нелюбими роли. Еднакво обичам и Пепеляшка, и Герда, и Веселата уличка, и Дзън, и Малкият Мук, и Мери Попинз и… още много любими герои, създавани с душа и сърце.

Няма да забравя как веднъж на едно от представленията на пиесата „Приключения опасни със герои сладкогласни“ от Н. Йорданов, режисьор Владимир Николов, децата настанаха от местата си да се саморазправят с бандата на лошите. Едно от хлапетата направо налиташе на бой. Имало е обаче и обратната реакция. Веднъж едно детенце се качи накрая на сцената при мен и ми каза: „От цялата банда на лошите, ти – най-много ми хареса!“.

Случвало се е децата да ми подаряват какви ли не неща: хартийки от дъвки, станиолчета от бонбони, копче, камъче… Тава са имали, това
са дали милите, от душа – с обич и признание.

Най-голямото удовлетворение за мен е, когато децата се разплакват на нашите спектакли. Лесно е да ги разсмееш, по-трудното е да ги накараш да се разплачат – това означава, че съпреживяват, че съчувствуват. Така ставаше при спектакъла „Грозното патенце“. Те плачеха, а душата ми през сълзи се усмихваше и радваше. Значи
сме успели. Посели сме зрънцето на доброто, научили сме децата да изпитват състрадание, научили сме ги да приемат другите, да уважават различните. Значи с нашето изкуство сме им дали най-важните уроци. И така ги учим да бъдат хора. Добри хора!

Годините се нижеха и битието ми на куклена актриса не се състоеше само от щастливи мигове, бляскави роли, цветя и нестихващи аплодисменти. Преживяла съм и горчивини. С времето обаче разбрах, че това, която е изглеждало лошо, всъщност е скрито благоволение. Че нищо не е случайно. Че точно така е трябвало да се случи,
за да стъпя на по-горното стъпало в живота си. Че случайността е непроследена закономерност.

Вече съм 31 години в този театър, 10 от които имам честта и огромната привилегия да бъда негов директор. Тук израснах в буквален и преносен смисъл на думата. Уж бях дошла за малко, а останах завинаги. Ще продължим да разказваме нашата приказка с моите прекрасни колеги през годините. И тя ще бъде приказка без край. А… ако някой някога, някъде, някак си, по някакъв си начин Ви
каже, че приказките са празни измислици – не му вярвайте! Всичко в тях си е чиста истина от началото до края… и… толкова!

Ползвани са текстове от книгата “Приказките на господин Куклен Театър” или 60 години Държавен Куклен Театър – Русе, по идеен проект на Теменуга Хараланова и Крум Гергицов, автор на текста и съставител Крум Гергицов. Издадена през 2020 г.

Издателска къща “Лени-Ан” – Русе